БЪЛГАРИЯ

Конформизмът роди чудовищата на прехода: Защо Пеевски и Борисов са симптом, а не случайност

22 септември 2026 преди 57 мин

В основата на почти всяка сериозна диагноза за българската политика стои една черта, която рядко се назовава с истинското ѝ име. Не корупцията сама по себе си. Не липсата на образование. Не популизмът. А конформизмът – дълбоко вкоренената готовност да се приспособим към по-силния, да не влизаме в конфликт, да продадем позиция, достойнство или дори мълчание в замяна на сигурност, пари или спокойствие. Тази черта не е новост. Тя е исторически наслоена – от чорбаджийството, през османското наследство, през социалистическия страх от властта, до посткомунистическото „дай да не се караме, че ще стане мазало“. И точно тя обяснява възхода на фигури, които иначе нямат обяснение.

Делян Пеевски е чиста еманация на тази логика. В своята видима същност – видима за всеки, който не е напълно сляп, кьорав или тъп – той не е нищо страшно, нищо важно, нищо умно и нищо забележително. Той е сбор от всичко, което обикновено отблъсква човек в ежедневието: дебел, разпльокан, алчен, неграмотен, неспособен да говори. Той мънка, ръмжи, издава звуци. Не може да формулира изречение. И въпреки това стигна дотам, където е днес. Не защото притежава интелект, харизма или стратегическо мислене. А защото разбра по-добре от повечето как работи българският конформизъм. Разбра, че хората могат да бъдат купени. Че институциите могат да бъдат обхванати не със сила, а с търпеливо натрупване на зависимости. Че прокуратурата, следствието и съдът могат да бъдат превърнати в инструменти, ако се намери правилният начин да се използват чуждите слабости. Пеевски не създаде тази система. Той просто я експлоатира с хирургическа точност. Стана това, което е, единствено благодарение на способността си да използва нашата готовност да се приспособяваме – не заради реални качества.

До него стои Бойко Борисов – другата страна на същата монета. Същият профил, само че в по-„народна“ опаковка. Човек, който също не може да говори. Който е крайно необразован. На когото липсва елементарна култура. Който си говореше простотиите по пазарищата, докато обикаляше България, или от тойотата. Говореше ги после и на Меркел, и на лидерите на Европейския съюз – и ни правеше за смях. Типичен Бай Ганьо. Човек без ценз, без образование, без мисъл. До 30 години беше завършил единствено магистратурата по пожарникарско дело – и тя май е купена. Как се гаси пожар с маркуч – и това не му е ясно. Вместо да ходи на училище, беше на басейна „Спартак“ с Пашата – „ела да те пребием“ и така нататък. Нищо повече. И двамата успяха, защото обществото им позволи. Защото конформизмът работи в двете посоки: едните го използват, другите му се подчиняват.

Тук обаче се появява разделителната линия. Животът има своите твърди срокове. Ако качествата, знанията и характерът на един човек не се проявят до около 30-годишна възраст, после става физически много по-трудно. Може да имаш желание. Може вече да си преосмислил много неща. Но животът те е намачкал – семейство, отговорности, навици, страх. Затова до 30 години се вижда ясно кой какво носи в себе си.

До 30 години Делян Пеевски не беше направил нищо освен кариера и схеми. Бойко Борисов беше завършил пожарникарската си магистратура и си беше ходил на басейна. Нищо, което да говори за вътрешна изграденост, за дисциплина, за нужда от знание.

В същото време Румен Радев до 30 години вече беше летец-изтребител. Завършил беше съответното висше учебно заведение в България и в Съединените щати. Получил беше ниво на култура и знания, което не се купува и не се имитира. Това му даде нещо, което другите двама никога не са притежавали – осъзнатост. На възрастта, на която е днес, той вече е минал по пътя. Ценностно се е променил. Не го глождят дребните страсти, които продължават да движат Пеевски и Борисов. Защото онези двамата просто нищо не знаят. А когато човек не знае, той остава зависим от момента, от парите, от страха, от нуждата да държи другите в подчинение.

Разликата не е само биографична. Тя е ценностна. Едните са израснали в среда, в която успехът се измерва с умението да се приспособяваш и да използваш чуждата слабост. Другият е израснал в среда, в която успехът се измерва с умението да овладееш себе си, да учиш, да издържиш на изисквания, които не могат да бъдат заобиколени. Едните олицетворяват конформизма в най-чистия му вид – алчност, неграмотност, липса на мисъл, способност да се възползват от чуждата готовност да се подчинява. Другият – поне на ниво формиране – стои извън него.

И точно тук е проблемът, който излиза далеч отвъд тримата души. Ако обществото продължава да възпроизвежда конформизма като основен механизъм за оцеляване и издигане, то ще продължава да излъчва фигури като Пеевски и Борисов. Хора без съдържание, но с инстинкт за власт. Хора, които не носят знание, а използват липсата на знание у другите. Хора, които мънкат и ръмжат, но въпреки това управляват, защото ние им позволяваме. И обратното – ако някога се появи реална нужда от хора, които са изградили себе си преди да започнат да управляват другите, тогава и политическият пейзаж ще започне да изглежда различно.

Засега обаче конформизмът остава по-силен. Той е удобен. Той не изисква усилие. Той позволява на едните да управляват, а на другите – да си казват, че „така е било открай време“. И докато това остава водещата логика, фигури като Пеевски и Борисов няма да изчезват. Те са не толкова причина, колкото симптом. А симптомът се лекува трудно, когато болестта се смята за норма.

Автор: Мартин Бенчев, P26.bg

━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━━