От небето до земята: разликата между Радев и Борисов

Представянето на бюджета показа друг стандарт на публично поведение – компетентност, аргументация и уважение към гражданите вместо махленски тон

Разликата между Румен Радев и Бойко Борисов е от небето до земята. И то не по един или два показателя, а по цяла поредица от характеристики, които имат отношение към политическата култура, интелектуалното равнище, публичното поведение и най-вече към представата за това как трябва да изглежда управлението на една европейска държава.

Тази разлика е проличавала многократно през годините, но днес стана особено отчетлива след представянето на бюджета от Румен Радев. Не толкова заради самото съдържание на финансовата рамка, колкото заради начина, по който беше представена – с последователност, компетентност, аргументация и разбираемо обяснение на отделните решения. Беше обяснено защо се предприема едно или друго действие, какви са очакваните последици, какво стои зад конкретните параметри и какво може да очаква обществото.

С други думи, към гражданите беше демонстрирано уважение. Уважение към тяхната способност да разбират, да задават въпроси и да преценяват. Нещо, което би трябвало да бъде абсолютен стандарт за всяко демократично управление, но за съжаление през последните десетилетия твърде често изглеждаше като изключение в българската политика.

И именно в подобни моменти човек си дава сметка колко дълго сме били принудени да живеем с един политически модел, в който простащината се представяше за непосредственост, неграмотността – за народняшки чар, а махленското поведение – за политическа автентичност.

Бойко Борисов се превърна в своеобразна еманация на този модел. Неговият стил на общуване, неговият речник и отношението му към публичната институционалност години наред свеждаха политическия разговор до равнището на квартална свада. Всичко трябваше да бъде поднесено с някоя груба шега, с пренебрежителна реплика, с демонстративна фамилиарност или с поредния опит сложните обществени проблеми да бъдат обяснени чрез примитивни словесни конструкции.

Това не е просто въпрос на личен стил. Когато подобно поведение идва от най-високото равнище на държавното управление, то неизбежно се превръща в политически модел. То задава стандартите, определя тона на обществения разговор и постепенно принизява представата за това какво трябва да представлява един държавник.

Защото обществото неизбежно започва да прилича на своите управници, когато те дълго време не предлагат нищо друго освен посредственост, демонстративна грубост и интелектуална леност. А когато човекът на върха не се опитва да повдигне равнището на публичния разговор, а напротив – непрекъснато го дърпа надолу, резултатът е неизбежен.

Особено парадоксално е, че този модел на поведение често беше представян като близост до народа. Но близостта до обикновените хора няма нищо общо с простащината. Няма нищо общо с липсата на възпитание, с пренебрежението към езика и с демонстративното незачитане на институционалните норми. Да говориш разбираемо не означава да говориш примитивно. Да бъдеш достъпен не означава да бъдеш вулгарен. А да имаш чувство за хумор не означава да превръщаш държавното управление в махленска седянка.

Тъкмо затова начинът, по който беше представен бюджетът днес, има значение, надхвърлящо рамките на един конкретен политически или финансов документ. Той показва, че съществува и друг стандарт на публично поведение – стандарт, при който компетентността не е поза, аргументацията не е досадно задължение, а уважението към гражданите е основна част от политическата отговорност.

Разбира се, културното и институционалното равнище на едно управление не се измерва само с добре организирана презентация. То трябва да бъде доказано и с резултатите, с решенията, с последователността и с реалната отговорност за последствията. Но начинът, по който властта говори с обществото, също е важен показател за нейната представа за самата себе си и за хората, на които служи.

България премина през достатъчно дълъг период на политическа деградация. След просташкия модел на Борисов дойде и друг вид политическа незрялост – инфантилността, демонстрирана от Кирил Петков. Два различни по характер, но еднакво проблематични за държавността стила. Единият – демонстративно махленски, груб и самодоволен. Другият – белязан от неподготвеност, наивност и дефицит на политическа зрялост. И обществото трябваше да понесе последиците и от двата експеримента.

Не става дума за идеализиране на когото и да било, нито за безусловно одобрение на всяко действие на сегашната власт. Става дума за нещо далеч по-фундаментално: за възстановяването на нормалността като политически стандарт. За връщането на усещането, че държавата може да бъде управлявана с компетентност, че публичният разговор може да бъде цивилизован и че гражданите не са публика, пред която управляващите трябва да демонстрират собственото си самодоволство.

В продължение на години българската политика ни приучваше да приемаме твърде ниски критерии. Да се примиряваме с посредствеността. Да смятаме за нормално държавници да се държат като квартални тартори, а институциите да бъдат продължение на личния им характер и манталитет.

Може би най-тежката последица от този период е именно загубата на обществено самоуважение. Защото самоуважението на една нация не се изразява само в историческата памет, националните символи или патриотичните декларации. То се проявява и в това какви хора допускаме да ни управляват, какъв език приемаме за допустим и какво равнище на компетентност изискваме от онези, които вземат решенията за бъдещето ни.

И ако днес действително виждаме признаци на промяна, това е повод за надежда. Не защото един човек или едно правителство могат магически да заличат последиците от две десетилетия политическа посредственост, а защото най-после се появява възможност да си припомним какво означава държавността.

След толкова години на политическа простащина и инфантилност може би най-сетне започваме да се връщаме към нещо, което би трябвало да е естествено за една европейска държава: компетентност, култура, аргументация и уважение.

Защото разликата между политическото равнище на едно общество и неговото унизително принизяване понякога действително е от небето до земята.

Източник: P26.bg

Още новини в категория България