ЖАЛКИЯТ ПЕНСИОНЕН СПЕКТАКЪЛ НА МИРЧЕВ: Лобира ли лидерът на ДБ в полза на олигарси и защо „национализацията“ се оказва най-елементарна политическа манипулация

Кой има интерес да не се пипа вторият пенсионен стълб? Кампанията на ПП–ДБ срещу „национализацията“ поставя въпроса дали се защитават осигурените граждани, или икономическият модел на частните пенсионни фондове

Вече няколко дни Ивайло Мирчев, Божидар Божанов и други представители на ПП–ДБ водят активна политическа и медийна кампания срещу обсъждани промени във втория пенсионен стълб. Посланията им са категорични и тревожни: държавата щяла да „сложи ръка“ върху пенсионните спестявания на милиони българи, да „прибере“ парите им, да извърши „национализация“ и дори „кражба“, като посегне на средства, които при определени условия могат да бъдат наследени.

Тези твърдения заслужават сериозна проверка. Не само заради политическия им заряд, но и заради икономическите интереси, които стоят зад сегашния модел на допълнително пенсионно осигуряване.

Въпросът е прост: когато един политик защитава толкова категорично съществуващия модел на частно управление на пенсионни средства, защитава ли преди всичко правата на осигурените граждани, или обективно защитава икономическите интереси на частните пенсионноосигурителни дружества?

Истината е, че зад тази истерия прозира защитата на олигархични и корпоративни интереси. Прозира не просто спор за бъдещето на пенсионната система, а сблъсък за контрола върху колосален финансов ресурс. Става дума за десетки милиарди левове, които по закон са насочвани към частни пенсионни дружества, и за огромни корпоративни интереси, изградени около управлението на тези средства. В тази икономическа конструкция неизбежно възникват въпроси за влиянието на олигархични кръгове и големи бизнес групировки, включително среди, свързвани с Иво Прокопиев, ТИМ и други влиятелни корпоративни играчи.

Нека не се заблуждаваме: когато става дума за милиарди левове, зад подобна яростна защита на статуквото трудно може да се види единствено загриженост за бъдещите пенсионери. Зад нея стоят и интересите на бизнес, за който задължителните пенсионни вноски представляват постоянен финансов поток, гарантиран от закона. Това е изключително доходоносен модел, в който гражданите са задължени да участват, а частните дружества получават приходи от управлението на парите им.

Още по-абсурдно е частни компании да бъдат представяни едва ли не като естествен и безусловно надежден гарант за пенсионната сигурност на българите. Едно е държавата да носи публична отговорност за пенсионната система, съвсем друго е тази отговорност да се прехвърля върху частни корпоративни структури, чиято дейност е подчинена и на стремежа към печалба. Световният опит показва, че частните пенсионни фондове не са застраховани от финансови сътресения, лошо управление, инвестиционни загуби и корпоративни злоупотреби. Историята познава достатъчно случаи, в които именно пенсионните спестявания се оказват сред най-тежко засегнатите от алчността и безотговорността на финансовия сектор.

Ето защо опитите всяка промяна в сегашния модел да бъде заклеймявана като „кражба“, „национализация“ или „посегателство“ изглеждат като политическа защита на едно изключително доходоносно корпоративно статукво. Защо не чуваме същата категоричност, когато става дума за таксите, печалбите на пенсионноосигурителните дружества, реалната доходност след инфлация и правото на гражданите сами да решават къде да отиват задължителните им пенсионни вноски?

Всъщност тук се крие и най-голямото противоречие на цялата система. През 1999 г. държавата със закон въвежда задължително участие на определена категория граждани в частни пенсионни фондове. Хората не са попитани дали желаят да поверят част от пенсионните си осигуровки на частни дружества. Те са задължени да го правят. А днес, когато се поставя под въпрос този модел, същите тези дружества и техните политически защитници говорят за неприкосновеност на системата, сякаш тя е някаква свещена даденост, а не законодателно създаден бизнес модел, който подлежи на промяна.

Това вече не е просто спор за пенсионната политика. Това е спор за правото на частни корпоративни интереси да се възползват от задължителни осигурителни потоци, без обществото да има достатъчно свободен избор дали да участва в този модел.

В този смисъл вторият пенсионен стълб може да бъде определен като узаконена форма на прехвърляне на задължителни пенсионни средства към частни корпоративни интереси. А когато един модел гарантира на частни дружества постоянен поток от задължителни вноски и значителни приходи, докато гражданите имат ограничени възможности да се откажат от него, въпросът дали не става дума за узаконена кражба вече не може да бъде заметен под килима. Именно затова Ивайло Мирчев и останалите политически защитници на сегашния модел дължат отговор: защитават ли действително пенсионните права на българите, или бранят икономическите интереси на един сектор, който печели от задължителното участие на милиони граждани?

Пенсионните спестявания принадлежат на хората. Те не са корпоративна касичка, не са гарантиран бизнес и не могат да бъдат поставени над обществения интерес.

Всичко казано дотук обаче не е абсолютно доказателство за пряко лобиране. Но е напълно легитимен въпрос, особено когато става дума за сектор, който управлява ресурс за десетки милиарди левове и получава приходи от такси и удръжки.

Вторият пенсионен стълб: задължително участие, ограничен избор и въпросът за правото на отказ

Българската пенсионна система се изгражда върху три стълба. Първият е държавното обществено осигуряване, управлявано от Националния осигурителен институт. Вторият е допълнителното задължително пенсионно осигуряване в универсални и професионални пенсионни фондове. Третият е допълнителното доброволно пенсионно осигуряване.

Правната рамка на допълнителното пенсионно осигуряване е създадена с приемането на Кодекса за социално осигуряване през 1999 г. Задължителното осигуряване в универсални пенсионни фондове започва да се прилага за съответните категории лица от 2002 г.

Тук има един принципен факт, който често остава на заден план в публичния дебат: за определена категория граждани участието във втория пенсионен стълб не е въведено като доброволен избор, а като законово задължение.

Хората, родени след 31 декември 1959 г., които попадат в обхвата на закона, са задължени да се осигуряват и в универсален пенсионен фонд. Част от задължителната им пенсионна вноска – 5 процентни пункта – се насочва към частно пенсионноосигурително дружество. Гражданите могат да изберат конкретния фонд, но ако не направят избор в определения срок, подлежат на служебно разпределение. Тоест свободата им е била да изберат дружеството, което да управлява средствата, но не и по принцип да откажат участието във втория стълб.

Така милиони българи не са поверили доброволно част от пенсионните си вноски на частни дружества. Законът е определил това вместо тях. Именно затова въпросът за правото на избор заслужава много по-сериозно обществено внимание.

Формално законът предвижда възможност за отказ от втория пенсионен стълб чрез прехвърляне на осигуряването към държавния фонд „Пенсии“ по реда на чл. 4б от Кодекса за социално осигуряване. Това право обаче е ограничено със срокове и условия и не може да бъде упражнено свободно по всяко време. На практика процедурата и ограниченията я превръщат в административна пречка, която може да обезкуражи немалко граждани да предприемат подобна стъпка.

Така правото на избор съществува формално, но не е равнозначно на свободна възможност всеки осигурен по всяко време да реши дали желае част от задължителните му пенсионни вноски да отива в частен фонд. Не е ли време този въпрос да бъде поставен открито – защо участието в частните пенсионни фондове е задължително, а отказът от него е обвързан с толкова ограничения?

В универсалните пенсионни фондове се натрупват средства по индивидуални партиди, а пенсионноосигурителните дружества ги управляват и инвестират срещу определени такси. Парите по тези партиди не са собственост на пенсионните дружества, но дружествата получават възнаграждение за управлението им и носят отговорност да действат в интерес на осигурените лица.

Следователно спорът за втория стълб не е просто спор между държавата и частния бизнес. Той е спор за задължителното разпределение на пенсионните вноски, за правото на гражданите да избират осигурителния си модел и за това кой управлява част от техните пенсионни средства.

А когато става дума за пари, които гражданите са задължени да внасят, въпросът за свободата на избор не е второстепенен. Той е въпрос на принцип.

Пенсионните фондове управляват ресурс за над 31 милиарда лева и печелят стотици милиони годишно

Размерът на сектора показва защо всяка промяна в правилата на втория пенсионен стълб предизвиква толкова силни реакции. Става дума за огромен финансов ресурс, който се управлява от частни пенсионноосигурителни дружества и от който те реализират значителни приходи и печалби.

По данни на Комисията за финансов надзор към 31 декември 2025 г. общият размер на нетните активи на всички фондове под управление на пенсионноосигурителните дружества достига 31,17 млрд. лева. От тях 30,78 млрд. лева са активите на самите пенсионни фондове, а останалите около 393,3 млн. лева са активи на фондовете за извършване на плащания.

В системата участват над 5,1 млн. осигурени лица, а брутните постъпления от осигурителни вноски през 2025 г. достигат приблизително 3,36 млрд. лева. Универсалните пенсионни фондове, които формират втория пенсионен стълб, държат близо 87% от нетните активи на пенсионните фондове.

Но колко печелят дружествата, които управляват тези средства?

Данните на Националния статистически институт за 2025 г. дават показателен отговор. Десетте пенсионноосигурителни дружества в България са отчели общо 395,46 млн. лева приходи от дейността си, от които 337,74 млн. лева са приходи от такси и удръжки. Печалбата им от дейността възлиза на 154,85 млн. лева, а крайната печалба след приспадане на данъчните разходи достига 139,52 млн. лева.

Самите фондове за допълнително пенсионно осигуряване също отчитат значителен инвестиционен резултат през 2025 г. Според НСИ приходите им от инвестиции са около 18,72 млрд. лева, а разходите за инвестиции – приблизително 16,62 млрд. лева. Отчетеният доход е около 2,10 млрд. лева, като приблизително 2,045 млрд. лева са доход за осигурените лица, а около 54,3 млн. лева са доход за пенсионноосигурителните дружества.

Всички тези показатели очертават мащаба на икономическия интерес около допълнителното пенсионно осигуряване. Десетки милиарди левове активи, милиарди годишни постъпления от вноски, стотици милиони приходи от такси и удръжки и близо 140 млн. лева крайна печалба за дружествата през 2025 г.

Това е достатъчна причина обществото да изисква пълна прозрачност и независима оценка на начина, по който се управляват пенсионните средства.

Защото зад финансовите отчети не стоят просто активи, приходи и печалби. Стоят парите на милиони български граждани, които в голяма част от случаите са задължени по закон да участват в този модел.

И когато политиците защитават толкова категорично запазването му, те трябва да отговорят на един основен въпрос: каква е реалната полза за осигурените граждани от този модел и оправдава ли тя приходите и печалбите на дружествата, които управляват парите им?

Какво всъщност означава спорът за „национализацията“ – политическа манипулация с пенсионните спестявания

В последните дни Ивайло Мирчев и колегите му от ПП–ДБ внушават на българското общество, че правителството се готви да национализира частните пенсионни спестявания и да посегне на парите на милиони граждани.

Проблемът е, че представеният от самата опозиция като доказателство документ не потвърждава автоматично подобни твърдения.

Дори ако приемем, че разпространеният документ е автентичен и отразява реално обсъждан вариант, от описаното в него не следва конфискация на вече натрупаните средства по индивидуалните партиди. Става дума за възможно преразглеждане на разпределението на бъдещите осигурителни вноски – например част от досегашната вноска от 5% към универсалните пенсионни фондове да бъде насочена към държавното обществено осигуряване.

Това са две съществено различни неща.

Промяната на бъдещия поток от осигурителни вноски не е национализация на вече натрупаните пенсионни спестявания. Не е конфискация. Не е кражба на лични партиди.

Използването на думи като „национализация“, „кражба“, „слагане на ръка“ и „разбиване на касичката“, когато представеният документ не доказва подобно посегателство, представлява грубо изкривяване на смисъла на обсъжданата промяна и подвеждане на обществото.

Има и още един важен детайл. Натрупаните средства в индивидуалните партиди имат режим на наследяване при условията, предвидени в закона. Това е съществено право на осигурените лица, което трябва да бъде защитавано. Но и тук е необходимо да се говори точно: наследяването зависи от вида на средствата и от приложимите законови правила, а не е безусловно обещание, че всяка сума при всички обстоятелства ще бъде изплатена на наследниците.

Преди да се правят категорични политически заключения, трябва да бъдат установени автентичността, авторството и официалният статут на разпространения документ. Трябва да се знае дали той е работен вариант, вътрешна кореспонденция, официално предложение или просто един от възможните сценарии, обсъждани на експертно ниво.

Но ако документът действително описва промяна в бъдещите вноски, а не отнемане на вече натрупаните средства, тогава представянето му като доказателство за предстояща „национализация“ е политическа манипулация.

Именно тук възниква въпросът, който Ивайло Мирчев и ПП–ДБ трябва да изяснят: защо избират толкова крайни определения, вместо да представят точния текст на предложението и да обяснят на гражданите какво действително се променя?

Защо политическата защита на сегашния модел заслужава проверка

Частните пенсионни фондове имат законно право да управляват средствата и да получават възнаграждение за тази дейност. Това обаче не означава, че моделът трябва да бъде защитаван от критика или че резултатите му не подлежат на независима оценка.

Данните на Националния статистически институт показват, че през 2025 г. приходите на пенсионноосигурителните дружества от такси и удръжки са около 337,7 млн. лева. Тази сума се отнася до всички пенсионноосигурителни дружества и не бива да се представя като приход единствено от втория стълб.

Въпреки това мащабът е достатъчен, за да постави редица въпроси.

Каква е реалната доходност за осигурените след приспадане на инфлацията и всички такси? Каква част от натрупаните средства се изяжда от разходи за управление? Как се сравняват резултатите на отделните фондове? Има ли достатъчно прозрачност за инвестициите и за потенциалните конфликти на интереси?

Не по-малко важно е да се направи независима оценка дали настоящият модел осигурява най-добрия възможен резултат за осигурените граждани. Подобна оценка трябва да сравни различните варианти за развитие на пенсионната система, включително разходите, рисковете и очакваните плащания при всеки от тях.

Ако ПП–ДБ защитава сегашния модел като най-доброто решение, би трябвало да настоява именно за такава прозрачност. Защо тогава политическата енергия е насочена основно към предупреждения за „национализация“, а не към настояване за публичен и независим анализ на таксите, доходността и реалните резултати?

Това е легитимен въпрос. Политическата защита на даден икономически модел не доказва сама по себе си лобизъм. Но когато зад този модел стоят значителни частни финансови интереси, обществото има право да поиска пълна прозрачност за отношенията между политиците, регулаторите и участниците на пазара.

Истинският въпрос не е държава срещу частни фондове

Българските граждани нямат нужда от поредната политическа война между привържениците на държавното и частното управление на пенсионните средства. Те имат нужда от ясни отговори.

Колко ще получават като пенсия? Каква доходност реално им носят парите? Какви такси плащат? Какви са рисковете? Кой носи отговорност, ако резултатите се окажат незадоволителни? И най-важното – кой защитава интереса на осигурените, а не просто интереса на институциите и дружествата, които управляват техните средства?

Ивайло Мирчев и ПП–ДБ имат право да се противопоставят на всяка промяна във втория пенсионен стълб. Но когато го правят с твърдения за „кражба“ и „национализация“, трябва да покажат конкретните доказателства за подобно посегателство.

Същевременно трябва да отговорят защо не настояват със същата категоричност за цялостна публична ревизия на таксите, доходността, инвестициите и корпоративните интереси в пенсионния сектор.

Въпросът не е дали частните пенсионни фондове трябва да съществуват. Въпросът е дали сегашният модел работи достатъчно добре за хората, които внасят парите си в него.

А когато става дума за пенсионните спестявания на милиони българи, прозрачността не е политическа опция. Тя е задължение.

Защото в крайна сметка не политиците и не пенсионните дружества плащат сметката от решенията в тази система. Плащат я осигурените граждани.

Източник: P26.bg

Още новини в категория България